Е-4 в началото на лятото

Ден 1
Драгалевци - Черни връх - заслон "Смильо"
(30км, 1600D+)

Хубави новини още при пристигането в Драгалевци - от организацията ще придвижат част от багажа до заслона. За разлика от Е-3, това е единственият ден, в който има придружаващ транспорт.

По принцип Черни връх е лесен за качване, но тръгвайки от София се получава сериозна денивелация от над 1300м. След върха маршрутът преминава през изненадващо пуст пейзаж и връх Ярловски купен.

Бивакът ни до заслона е очарователен, имаме си лагерен огън, китара, песни, планински истории и мнооого звезди.

Ден 2
з. "Смильо" - Букапреслапски проход - с. Клисура
(31км, 860D+, 1200D-)

Маршрутът на втория ден е технически най-лесен - преминава главно през гори и полета с изключетелно много цветя, сравнително равен терен и даже малко спускане. За мен, обаче, това е най-тежкият ден от пътуването. Единственото, което усещах, е как нося 25% от телесното си тегло на гръб. Да, през целия преход го носех, но точно тук губех смисъл да го правя. Проблемът беше, че тръгнах по Е4 изцяло заради естетичната страна на преживяването, а във Верила не срещнах това, което очаквах. Все пак се радвам, че преминах и тази част от маршрута.

Ден 3
с. Клисура - х. "Седемте рилски езера"
(28км, 1600D+)

Сутринта в селото е толкова спокойна. Толкова е приятно да използваш всеки момент за почивка, когато предните 2 дни си минал над 60 км. В същото време съм много ентусиазирана да продължим. Когато навлязаме в горите на Рила си казвам: "най-сетне истинска планина". Има си високите гори и жълтите цветя на фона на мечтаните върхове!

На хижа "Ловна" се отбиваме за кратко, но ми направи страхотно впечатление с екологичната си нагласа относно храна, отпадъци и приспособления.

След хижа "Рилски езера" започва прохлада, красота във всички посоки, изобщо всичко, за което съм дошла.

Ден 4
х. "Седемте рилски езера" - х. "Мальовица"
(23км, 900+, 1100D-)

Първият случай, в които се разплаквам е, когато се събуждам и виждам изгрева над Рибното езеро. Може би не е прието за нормално да лееш сълзи, щом е прекалено красиво, но такива моменти са рядко срещано явление и единственото, което можеш да направиш, е да седнеш и да се наслаждаваш в шок и благодарност.

Когато тръгваме за прехода, върховете тепърва се осветяват от слънцето и мъглата започва да се вдига. 7-те рилски езера ги преминаваме сравнително бързо. Стигаме до Езерен връх за около два часа. Следват Урдини езера. Пейзажът представлява нагънати пластовете земя, разпръснати останки от сняг и шест езера, от които се оттичат реки, блестящи на слънцето.

Пътят, преминаващ през Додов връх, Голям и Малък Мермер, е мъглив и едва малко преди Мальовица се проясни. Самото слизане до хижа "Мальовица" е продължително и стръмно, но там е удивително как ОТВСЯКЪДЕ блика вода и поради релефа, се получават мини водопади. Част от тях се събират на огромно равно пространство, подобно на мочурище пълно с лилави цветя.

Изобщо, колкото и невъзможно звучи, през целия ден на всеки пет минути ставаше все по-красиво (да, уверявам ви, има и по-хубави места от Седемте рилски езера).

Ден 5
х. "Мальовица" - х. "Рибни езера"
(24км, 1300D+, 800D-)

Не е случайно, че х. "Мальовица" е любима на повечето планинари. "Приказна" e най-подходящата дума, с която мога да опиша обстановката там. Относно July morning, предварително съм решила да не ставам в пет и половина да снимам, защото се намираме на доста затворено място и слънцето се показва около два часа след изгрева.

Дневното трасе минава покрай езерата северно от Камилата и Купените и стига до Страшното езеро. Колкото и да са внушителни тези езера, за съжаление е прекалено слънчево, за да станат велики снимки. Очарована съм и от гледката преди Кобилино бранище.

На вр. Воден чал разбирам, че нашата хижа е на отсрещното било и вече не мога да повярвам през колко неща сме преминали, а ни остават още два часа път. Това е денят, в който сме вървели най-дълго време - около 11 часа. Имам чувството, че сме минали много повече километри, но когато си направя равносметка, теренът е доста разнообразен и труден - подсичахме върхове, вървяхме покрай каменисти пропасти, където няма въжета, слизахме по стръмни поляни, където все още има заледен сняг и всичко останало ми се струва като изкачване по морени.

В крайна сметка... РИБНИ ЕЗЕРА... просто моментално се влюбих! В един момент гледах златния час на Долното Рибно езеро и се чудех дали изобщо има смисъл да снимам, това място трябва да се почувства. Атмосферата е изключително сюреалистична. Може да се усети, че си в сърцето на Рила, понеже планините са заградили езерата и хвърлят студени сенки, а небето изгаря от залезните цветове.

Ден 6
х. "Рибни езера" - х. "Македония"
(18км, 1050D+, 1100D-)

Сутринта към 6:30 съм облечена с всички дрехи, които нося, включително поларените и водоустойчивите и замръзвам, а съм човек, на когото винаги му е топло. Представете си колко е студено и колко сериозно трябва да се подхожда към планинската екипировка!

Очаква ни относително лек ден. Изкачваме се над езерата и за пореден път се изумявам колко различна може да е Рила. Първо, пътеките ни през върховете представляват насипи от плоски камъни, второ през Павлев връх се преминава по въже (хубавата изненада). Следват вр. Черна поляна, Ангелов връх и за да си удължим пътя - Голям Мечи връх.

Ден 7
Не точно Е4
(15км, 1350D-)

Понеже през цялото това време съм в сесия от университета, този ден имам уникалната възможност да правя онлайн изпит на 2166 м.н.в. Изобщо не се знаеше дали ще имам обхват, та, когато пристигнах пред х. "Македония" си намерих едно определено място на края на пейката отвън, където под специфичен ъгъл има добър интернет.

Докато приключа с изпита, вече изоставам от групата с три часа и планът е да тръгна сама по маршрута. Предварително съм получила всички карти, координати и подробности. Бях се разбрала с водачите, в случай, че завали, да тръгна по алтернативен, по-кратък маршрут. Но от малкото време, в което ме познават, им е пределно ясно, че няма да се откажа от оригиналния път, затова единият водач остава с мен. Разбраме, че наистина се очакват гръмотевични бури по 15-километровото било и е изключено да минем оттам. Алтернативно вървим през екопътеката на глухаря - х. "Добърско" - с. Добърско. В селото чакаме три часа за автобус до Разлог, защото заради вируса са спрели по-ранните. От Разлог стигаме до х. "Предела" с такси.

В началото ми беше малко тъпо, че не съм изкачила връх Капатник и когато завърша цялото Е-4, ще съм направила 95% от класическия път. В селото, обаче, ядох плодове и окончателно реших, че е станало по-добре да премина по този начин. Това, че няма да има достатъчно разнообразна храна цели две седмици, ми беше голямо притеснение преди да тръгна на похода. Реално това се преодолява бързо, почти не се усеща липса. Ясно е, че ако някой се храни крайно специфично, няма да е приятно изживяване. Но все пак едно от най-хубавите неща е да си ИСТИНСКИ гладен след поредните 20+ км и да се насладиш на всяка хапка храна.

Ден 8
х. "Предела" - х. "Яворов"
(21км, 1350D+)

Отстрани сигурно приличаме на катун. Дрехите, които не могат да изсъхнат с дни, сме си ги простряли по раниците. Тръгваме да вървим два километра по асфалт и чувството е много странно. Набързо свиваме към гората и общо взето целият ден е вървене само през нея, без почти никакво откриване на гледки. Единствените такива са, когато сме на разклона към Даутов връх и мостчето на Бела река. Обаче горите по пътя ни стават все по-високи и с все по-красиви дървета. Най-култови са великите пирински черни мури, достигащи до 30м.

Пристигаме доста рано в любимата ми хижа "Яворов". Освен дневните "домакински" задължения, имам време да се разходя и да се насладя на гледката към Стъпалата и постоянно променящото се небе.

Ден 9
х. "Яворов" - х. "Вихрен"
(16км, 1350D+)

Знам, че всички обожаваме залезите, но изгревите в планината са различно ниво на естетично преживяване. Само си представете какво е да пиеш кафе на тази гледка.

Часът е шест без нещо, събираме простряните дрехите, които снощният дъжд е направил още по-мокри и потегляме нагоре през тихите росни гори. Бях се настроила, че изкачването до Каменитица ще е тежко, но ще си заслужава на хиляда процента.

Десет минути преди Кончето, започва да вали (и не е добра идея да стъпваме по мокра каменна седловина над 70-метрова пропаст). Не се учудвам, едва ли има човек с повече провалени планове да премине оттам... В крайна сметка- по чудо дъждът спира, тръгваме през Кончето. Имам прекалено големи очаквания за адреналин, а такъв не усещам, но пък съм много доволна, че най-накрая съм отишла.

След Кутело в един момент сме над облаците, а следващият в тях. От мъглата не се вижда и на метър от нас, а по-сериозен дъжд започва час преди хижа "Вихрен". Вече напълно се чувствам в рая.

Ден 10
х. "Вихрен" - з. "Тевно езеро"
(12км, 1000D+)

Отправяме се към Бъндеришките езера. Едно от местата, където тревата е вечнозелена, а водата яркосиня. Изкачваме се над час по морени и преминаваме Типиците, Малкото конче, Превалски чукар, Мозговишка порта. Постоянно спирам да снимам всичко по няколко пъти, изоставам от групата и после тичам, за да ги настигна.

Настъпва моментът, за който си мечтая от четири години.... И това е Тевно езеро. Напълно естествено и очаквано ми става любимо. Оставям си багажа в заслона и изкачвам Валявишки чукар. През цялото време виждам и чувам как идва буря. А тя наистина е жестока, смесена със суграшица. За пет минути цялата земя става бяла. Небето сменя всички нюанси на синьото и сивото. И най-уютното пространство на света е заслонът.

Ден 11
з. "Тевно езеро" - х. "Малина"
(19,5км, 1100D-)

Мога да стоя със седмици на Тевно езеро. Като цяло Пирин не е място, което омръзва, колкото и пъти да ходиш. Планина със собствено настроение, на преден план даден връх е огрян от слънце, а съседният е обгърнат от облак. Далечната котловина е залята с море от мъгла и целият мрамор е прошарен от ивици мрак и светлина.

Малко приех деня като ден за напускане, защото оттук нататък ще отиваме на все по-ниска надморска височина. След Митрово езеро имаме само спускане в долината на Демиркапийска река. Съвсем скоро започва пак да вали и това е един от най-прекрасните порои, които съм виждала. Отбиваме се в х. "Пирин" за чай и, когато времето се успокоява, продължаваме към х. "Малина".

Ден 12
х. "Малина" - х. "Попови ливади"
(22км, 1000D+, 1200D-)

Нямам големи очаквания към този ден и по-добре, защото съм приятно изненадана. Повече от половината разстояние е през гори, а цялото изкачване е заради вр. Ореляк, който се оказва не съвсем лесен. Притесненията ми да не остана прекалено гладна сега са изместени от притеснения да не кача прекалено много килограми. На Попови ливади за пореден път наблягаме на яденето, кръщаваме прехода "гурмЕ4 и върхове". А пък вече не вървим както преди.....

Ден 13
х. "Попови ливади" - х. "Славянка"
(22км, 600D+, 750D-)

Днес е само гора. Ден за размисъл. Мисля си колко много се наслаждавах на абсолютно всичко в този преход. Наслаждавах се на минзухарите, щурците, изгревите, черните птици, порещи студения въздух и на черните мушички, развалящи всяка снимка, шарените одеяла, изкълчените глезени, малките летящи ниско кълбести облаци, горските ягоди, мостчетата, мъха по земята, всички видяни над 120 езера и всички изкачени над 35 върха. Радвам се за моментите, когато цялата ми ръка изтръпваше от раницата и се надявах само да не се възпалят раменните сухожилия. Най-много се радвам, че наистина не се възпалиха, за да успея да постигна поредното нещо, което дори не съм си представяла, че мога. Радвам се колко страхотни хора са планинарите и колко е хубаво да си свободен.

Ден 14
х. "Славянка" - х. "Извора"
(25км, 1550D+, 1820D-)

Говорят ми колко труден щял да бъде този ден, обаче, аз напълно съм приела, че вече съм завършила целия преход и нищо не може да ме събори. Накрая вече си свикнал с всичко и щом ще е за последно, давай да минаваме колкото се може повече разстояние. За да се стигне до Гоцев връх, се минава през Голям Царев връх, а на слизане се подсича Шабран връх, което ще рече, че се минава почти цялата планина Славянка наведнъж. Има и един участък, където се навлиза в Гърция. Всъщност, знаете, че европейското Е-4 попринцип продължава в Гърция, но ние правим обратен завой и отиваме в хижа "Извора". Според мен това е най-неприятната (меко казано) хижа от всички. За съжаление и на "Рибни езера" условията са под всякаква критика. Но не трябва да се замисляш дори за миг за такива неща, защото рискуваш да се лишиш и от малкото време за сън.

Слизайки все по-надолу, пече адско слънце и ми напомня на нещата, които съвсем не са ми липсвали. В същото време едно момиче от групата ми говори колко голям късмет сме имали с времето и разказва как преди години на този преход ги е валяло 10/14 дни, включително и сняг, вървели са с дни по мокри камъни, получили са хипотермия, било е наистина страшно. В този момент спирам да съжалявам, че нося "скапания" дъждобран, тежащ цели 300 гр. И това беше последното ми съжаление, всичко останало е благодарност.

П.П. Никога преди не ми се беше случвало да се наситя толкова много на пътуването, че да се радвам дори и от това, че си тръгвам.